ДА СВИРИШ С ТРИ СТРУНИ

„Беше 18 ноември 1995 г. и в онази вечер цигуларят Ицхак Пърлман свиреше в „Линкълн център“ в Ню Йорк.

Пърлман прекоси сцената много бавно.

Всеки, който беше присъствал на негов концерт, знаеше, че преминаването през сцената е тежка задача. Заради прекаран полиомелит от дете има подсилващи опори на краката и ходи трудно с помощта на патерици. Публиката търпеливо чакаше.

Най-накрая седна, опря патериците на пода, махна подсилващите опори от краката, намести се в своята характерна поза – единият крак леко сгънат назад, другият изпънат напред, наведе се да вземе цигулката, сложи я под брадичката, направи знак с глава на диригента на оркестъра и започна да свири. Партерът беше свикнал на този ритуал.

Но този път се случи друго. Този път нещо се обърка. Няколко минути след началото се скъса една струна. Всички от публиката я чуха как изпука сухо, като изстрел от пистолет. Нямаше никакви колебания какво означаваше този звук. Никой не се съмняваше какво ще направи Пърлман сега.

Присъстващите си мислеха: сега ще остави цигулката, ще сложи подсилващите опори на краката си, ще вземе патериците, ще се изправи на крака и с усилие ще отиде зад кулисите, за да вземе друга цигулка или да смени скъсаната струна на своята.

Но той не го направи.

Затвори очи за миг и после кимна на диригента да продължи от мястото, на което бяха спрели. После засвири с невиждана страст, чистота и сила.

Публиката беше омагьосана.

Всички знаят, че е невъзможно да се свири симфонично произведение само с три струни.

Аз го знам и вие го знаете, но онази нощ Ицхак Пърлман отрече да го знае. Сякаш можеше да се види как модулира, променя, разлага и наново композира произведението в главата си. Изглеждаше сякаш изважда от струните на цигулката нечувани досега звуци. Когато свърши, настъпи благоговейна тишина, а после публиката в цялата зала се изправи на крака. Хората стояха прави, викаха и ръкопляскаха, за да изразят възхищението си.

Той се усмихна, попи потта от челото си, вдигна своя лък, за да ги успокои, и после скромно каза, сякаш мислеше на висок глас: „Знаете ли, понякога е задължение на артиста да открие колко музика още може да създаде с онова, което му е останало.“(1)

Наше задължение е да открием колко музика можем да създадем в живота си с онова, което ни е останало!

Добре би било, ако животът е лесен, ако не съществуваха страданието, страхът, тъгата, ако всички бяхме радостни и удовлетворени. Но животът не е такъв!

В битието ни има и трудни периоди. То се състои от радости и скръб. От светлина и мрак. Понякога имаме на разположение и четирите струни. После някоя от тях се скъсва. Как реагираме тогава?

Това е изборът, който правим в миговете, определящи нашия живот,

В състояние ли сме да понесем скъсването на струната точно, когато свирим пред хиляди хора?

В състояние ли сме да приемем, че въпреки волята ни нещата отиват на зле? Връзката приключва? Болест ни задържа в леглото? Неочаквана пречка праща по дяволите свършената досега работа? Някой приятел ни изоставя?

В състояние ли сме да съхраним зоната си на власт в подобна ситуация? В състояние ли сме да поемем отговорността и в тези случаи?

Успяваме ли и в такива моменти да насочим нашите мисли, емоции, душевни състояния и поведение към еволюционната промяна?

 

(1)По статия в „Хюстън Кроникъл“, 18 ноември 1995г.

Tutta un’altra vita”- Lucia Giovannini

Последни статии