ЗДРАВЕТО – така казваме – е най-висшето ни благо. Тогава какъв смисъл имат болестите в нашия живот? За психолога Торвалд Детлефсен и лекаря Рюдигер Далке не съществува многообразие от болести, които могат да се лекуват, а една единствена болест – „нездравето“, проявяваща се в различни болестни картини. Тази болест съпровожда човека през целия му земен път и се увенчава със смъртта. Тя е свързана с живота, така както въздухът – с дишането. Тя е знак за това, че човекът живее в напрежение, чиито симптоми се отстраняват – ако изобщо е възможно – чрез медикаменти или операция само временно. Онова, което наричаме болести, са проявления на тази единствена болест, симптоми, които тълкуваме и чието значение трябва да прозрем. Те се стремят да обяснят какво всъщност искат да ни кажат инфекциите, главоболието, нещастните случаи, сърдечните или стомашните смущения. Защото всички тези симптоми имат дълбок смисъл за човешкия живот, те ни предават послания от душевната сфера…

Каквото и да се случва в тялото на едно живо същество, то е израз на съответната информация, респективно кондензация на съответния образ. (На гръцки „образ“ се означава с eidolon, което отговаря също и на понятието за „идея“.) Когато пулсът и сърцето следват определен ритъм, телесната температура остава постоянна, жлезите отделят хормони или се образуват антигени. Обяснението на тези функции не се корени в самата материя – всички те зависят от съответната информация, чийто първоизточник е съзнанието. Когато различните телесни функции се синхронизират по определен начин, се получава модел, който възприемаме като хармоничен и поради това го наричаме здраве. Дерайлира ли някоя функция, тя застрашава малко или много цялата хармония и тогава говорим за болест…

Но нарушаването на хармонията се извършва в съзнанието на равнището на информацията и се проявява изключително само в тялото. Така тялото е плоскост на проявление, или осъществяване на съзнанието и с това – на всички процеси и промени, които протичат в него… Ако в съзнанието на даден човек се възцари неравновесие, то става видимо и осезаемо в тялото му като симптом…Така симптомът се явява сигнал и носител на информация, понеже с проявяването си прекъсва досегашния поток на живота ни и ни принуждава да му отделим внимание. Симптомът ни сигнализира, че като хора, като духовни създания, сме болни, т.е. че равновесието на душевните ни сили е нарушено…

Ако се осмелим да ги послушаме и поведем разговор с тях, те ще ни станат неподкупен учител по пътя към истинското изцеление. Като ни казват какво всъщност ни липсва, като ни запознават с темата, която трябва да интегрираме в съзнанието си, те ни дават шанс да ги направим излишни чрез процесите опознаване и осъзнаване.

Тук се крие разликата между това да надвиеш болестта и да трансмутираш (да преобразуваш) болестта. Изцелението настъпва изключително в следствие на трансмутация на болестта и никога чрез победа над симптома, тъй като това предполага, че човекът е станал по-здрав, т.е. по-цялостен, по-съвършен. (Недопостимото по принцип степенуване на думата „цялостен“ тук означава нещо като да се доближиш до целостта. Думата „здрав“ също не позволява степенуване.) Изцелението винаги означава доближаване до здравето, до онази цялост на съзнанието, която се нарича просветление. Изцелението се осъществява чрез присъединяване на липсващото и следователно, е невъзможно да се постигне без разширяване на съзнанието. Болестта и изцелението са двойка понятия, които се отнасят само до съзнанието и са неприложими към тялото – едно тяло не може да бъде нито здраво, нито болно. В него могат да се отразяват само съответните състояния на съзнанието…

Всеки симптом е призив и възможност да се види и схване същинският, скрит зад привидното проблем. Не стане ли това, защото, например, изцяло сме затънали в проекцията и разглеждаме симптома като случайно, функционално обусловено смущение, тогава призивът за осъзнаване на проблема ще продължи с още по-голяма интензивност. Този континуитет – от деликатната покана до настойчивия натиск – наричаме степен на ескалация. Всяка степен представлява едно повишаване на интензивността, с която съдбата приканва човека да подложи на съмнение обичайната си гледна точка и да интегрира съзнателно нещо, което досега е потискал. При това, колкото по-силна е собствената съпротива, толкова повече се увеличава и натискът от страна на симптома.

В следващата таблица са представени седемте степени на ескалация. Това разделение не бива да се тълкува като една абсолютна и закостеняла система, а като опит да се онагледи идеята за ескалацията.

1. Психичен израз (мисли, желания, фантазии)
2. Функционални смущения
3. Акутни физически нарушения (възпаления, травми, злополуки)
4. Хронични нарушения
5. Неизлечими процеси, изменения в органите, рак
6. Смърт (предизвикана от болест или нещастен случай)
7. Вродени деформации и нарушения (карма)

Пътят на човека е път водещ от неволята към добруването, от болестта към изцелението и към просветлението. Болестта не е пречка, изникнала по погрешка на пътя и поради това неприятна. Болестта е самият път, по който човек върви към здравето си. Колкото по-съзнателно гледаме на този път, толкова по-надеждно ще може той да изпълни целта си. Намерението ни не е да се преборим с болестта, а да се възползваме от нея, но за да го направим, трябва да започнем по-отдалече…

Като сянка (това понятие е въведено от Карл Юнг) окачествяваме сбора на всички отхвърлени области на действителността, които човек не вижда или не иска да види у себе си и затова не ги осъзнава. Сянката представлява най-голямата опасност за човека, защото той я има, без да я познава и без да подозира за нея… Всичко, което човек всъщност не желае и не обича, произтича от неговата собствена сянка, защото тя е съвкупност на онова, което той не иска да има. Отказът да се конфронтира с една част от действителността и да я преживее не води човека до желания успех. Отхвърлените области на действителността по-скоро принуждават хората да се занимават особено интензивно с тях. Това обикновено се случва по околния път на проекцията, защото когато сме отхвърлили даден принцип и сме го изтласкали от себе си, той винаги предизвиква страх и отрицание, щом го срещнем в т.нар. външен свят…

Сянката разболява, срещата с нея лекува! Това е ключът към разгадаването на болестта и изцелението. Симптомът е винаги елемент на сянката, потънал в материалното, вещественото. В симптома се проявява онова, което липсва на човека. В симптома човек изживява това, което не е искал да изживее в съзнанието си…

Човекът като микрокосмос е отражение на Вселената и съдържа сбора от всички принципи на битието, дремещи латентно в съзнанието му. Пътят на човека през полярността изисква от него да осъществи тези дремещи у него принципи чрез конкретни действия, за да може постепенно да ги осъзнае. Но познанието се нуждае от полярност, а тя на свой ред, непрестанно подтиква човека да взема решения. Всяко решение разделя полярността на един възприет и един отхвърлен полюс. Възприетата част се превръща в начин на поведение и така се интегрира съзнателно. Отхвърления полюс попада в сянката и ни принуждава  да му обърнем по-нататъшно внимание, като отново се доближава до нас, привидно отвън. Специфична и честа форма на този общовалиден закон е болестта. При нея един елемент от сянката нахлува в тялото и се соматизира като симптом. Симптомът ни принуждава да осъществим чрез тялото  си недоброволно изживеният принцип, така отново се възстановява равновесието на човека…

Противоположностите не се обединяват от само себе си – ние трябва да ги преживеем в действие, за да можем изобщо някога да ги направим свое притежание. Интегрираме ли двата полюса, чак тогава става възможно да намерим средата и оттам да започнем делото за обединяване на противоположностите. Бягството от света и отшелничеството са най-неподходящите реакции за постигане на тази цел. Нужна е смелост, с която съзнателно и безстрашно да посрещаме предизвикателствата на живота. Ключовата дума в горното изречение е „съзнателно“ – защото само съзнателността би ни позволила да наблюдаваме отстрани всичките си постъпки, би ни попречила да се изгубим в действията си. Не е толкова важно какво прави човекът, а как го прави…

Инструментът за обединяване на противоположностите се нарича любов. Принципът на любовта е да се отвориш и да допуснеш в себе си нещо, което дотогава е било вън. Любовта се стреми към единение, тя цели претопяване, а не разделение. Любовта е ключът към обединяване на противоположностите, защото тя превръща „ти“ в „аз“ и „аза“ в „ти“. Любовта означава да казваш „да“ без ограничения и условия. Любовта иска да се слее с цялата Вселена – докато това не ни се удава, още не сме осъществили любовта. Докато любовта все още избира, тя не е истинска любов, защото любовта не разделя, а изборът прави тъкмо това…

Из книгата „Болестта като път“ на Торвалд Детлефсен и д-р Рюдигер Далке