КАК СРЕДАТА И ОТНОШЕНИЯТА ПОМЕЖДУ НИ УПРАВЛЯВАТ ГЕНИТЕ?

И така, гените не само управляват, но и са управлявани. Но най-интересното е, че това не е всичко! Оказа се, че гените не се регулират само и единствено от физични или химични фактори (напр. битови отрови, радиация, храна), но и от душевни и междуличностни преживявания. Всичко, което чувстваме при взаимоотношенията си с другите, се възприема от нашия мозък и – искаме или не – се превръща в биологични сигнали. В зависимост от изживяванията ни, се изменя и миксът от сигнални вещества, които нервните клетки в мозъка отделят (най-вече клетките в лимбичната система, центъра на нашата емоционална интелигентност).
Освободените в мозъка химически вещества (невротрансмитери) въздействат не само върху мозъка, но и върху телесните клетки: навсякъде, където те оказват въздействие, гените се активират и обмяната на веществата се изменя. Налице са огромен брой изследвания, които показват в подробности как душевните изживявания повлияват многобройни съществени гени. Един много сполучлив експеримент на германската биоложка Ангелика Бирхаус и нейните колеги например доказа, че при хора, подложени на душевна атака, за кратко време се отделя определено сигнално вещество, за което се знае, че задейства спусъка при редица гени на стреса. Работата на други изследователи демонстрира, че при заплаха в хората (и във всички бозайници) се активират гените на страха. Напротив, душевните занимания, интересната работа, социалната подкрепа и добрите взаимоотношения между хората активират гени, които провокират факторите за растеж на нервните клетки.
Ефектите от външната среда и душевните преживявания не се ограничават само до моментната, настоящата регулация на нашите гени. За гените „тук и сега“ не важи! Външният свят задълго може да промени действието им – и следователно много по-категорично и трайно. Тъй като организмът има способност да добавя миниатюрни молекули (т.нар. „метилови групи“) към молекулата на ДНК, когато ДНК е „облепена“ и едва ли не „заличена“ от тях, сигналните вещества не успяват да достигнат генния спусък и да активират съответния ген – пътят за това е блокиран. Генът е изолиран, парализиран. За целия организъм това на практика означава липса на ген. Естествено факторите на външния свят могат не само да запечатват дадени гени. Те могат и да ги разпечатват. Управляването на генната активност чрез такова дълготрайно блокиране или разблокиране се нарича ЕПИГЕНЕТИКА („над-генетика“).
Много биологични феномени щяха да са немислими без възможността епигенетично, т.е. дългосрочно, в дадени моменти определени гени да се активират или деактивират. Такъв феномен например е растежът на живите същества. Как оплодената яйцеклетка би се превърнала в ембрион, по-късно в кърмаче, в малко дете и в крайна сметка в зрял човек, ако организмът не можеше целенасочено да включва, а по-късно да изключва някои гени? Още по-драстичен е примерът с гъсеницата, която се превръща в пеперуда? Макар да изглеждат абсолютно различни, бледо зелената гъсеница и пъстрата пеперуда имат абсолютно еднакво генетично наследство! Това, което превръща обикновената пчела в пчела-майка, е специфичен продукт, с който пчелата е била хранена за определен период от време. Именно тази специална храна, маточното млечице (и нищо друго!), активира определени гени от наследствения материал на младото насекомо, то расте и се превръща в пчела-майка. Въздействието на храната върху епигенетичните процеси – и върху здравето ни – естествено са доказани и при хората.
От изследванията през последните години научихме, че епигенетичните процеси не се дължат само на здравословното хранене. Опитите доказаха: нашите чувства и преживявания също провокират епигенетични модели в гените ни и имат дългосрочни последствия върху тяхната дейност! Днес например са добре известни ефектите върху гените в главния мозък от нежните или не дотам нежните грижи за детето в ранна възраст. Един от водещите световни учени в тази област е канадският невробиолог Майкъл Мийни, който публикува серия от поразителни и вълнуващи резултати в най-добрите научни списания. С опити при бозайници Майкъл Мийни успя да докаже, че обичното, нежното, майчиното отношение към новороденото оказва мощно влияние и активира един особено важен анти-стрес-ген, който се блокира по време на раждането. При децата, които в най-ранна възраст не получават любов и спокойствие, този анти-стрес-ген остава задълго блокиран. (Името му е глюкокортикоиден рецепторен ген, glucocorticoid receptor.) На практика това означава, че при напрегнати ситуации в бъдещия си живот такива деца ще реагират с много повече стрес (по-силно активирани стрес-гени), отколкото другите. Естествената последица от това е висок риск от депресивни и психосоматични заболявания.
Нека отбележа, че освен в най-ранна възраст, изживяванията в зряла възраст също действат епигенетично. Несъмнено е, че хроничните здравословни проблеми се дължат на епигенетични промени следствие на травматични, болезнени или насилствени преживявания. От друга страна обаче трябва да знаем, че новите и приятните контакти с хората имат благотворно влияние върху епигенетичния модел в гените ни…

Критерият: запечатаните спомени в невроните и невронните мрежи
За части от секундата мозъкът оценява непознатите ситуации, сравнявайки актуалното състояние на нещата с отпреди съхранените спомени. Той преценява едно нещо като опасност, когато настоящата ситуация събужда спомен за минало болезнено изживяване. Опасна е ситуацията, напомняща на събитие в миналото, с което засегнатият човек или негов близък не са могли да се справят; или не са получили помощ от другите; или важен за нас човек ясно е дал да се разбере, че няма да ни помогне.
Както казах индивидуалните преживявания се запечатват в невронната мрежа на главния мозък и лимбичната система. В зависимост от личните изживявания тези невидими за нас складове представляват смесица от разрешени и неразрешени проблеми. Неприятните и белязаните със страх („аверзивни“) преживявания се отпечатват особено силно в нас и се съхраняват в специален дял на лимбичната система – в т.нар. бадемовидни тела ( на езика на професията: Corpus amygdaloideum). Складираните там изживявания силно влияят при оценяването на дадена нововъзникнала ситуация.
Положителните или болезнените биографични изживявания не се „разтварят в нищото“, а се трупат в нервната ни система. Те например могат да направят един човек доверчив или боязлив, или да го накарат да се примири с всичко. Зародилият се по този начин модел на интерпретация и действие се оказва решаващ при нововъзникнали ситуации. Спекулации от типа, че в „текста“ на гена (това означава в ДНК-секвенцията) било унаследено и предрешено веднъж завинаги как и дали в дадена ситуация човек ще реагира алармено, експериментално не бяха доказани!

Из „Паметта на тялото“, Йоаким Бауер