„Възможно е някой да ви е наранил преди 15 години и вие да продължавате да говорите за това. Ако сте честни със себе си обаче, ще допуснете, че може би и вие сте наранили някого преди 15 години, но през последните 14 дори не сте се сещали за това. Много ни бива да забелязваме онова, което другите са ни сторили, но не сме толкова добри в помненето на нещата, които може би ние сме причинили на другите.

Сянката няма никакъв проблем да се фокусира върху сянката – стига това да е нечия друга сянка! Хората, които са проникнали дълбоко в сянката, знаят, че тя не е просто нещо дребно или незначителна грешка – сянката е космическа контрасила на доброто в света и използва всеки удобен случай да причини опустошение в човешкото сърце. Няма по-благоприятна възможност за сянката от убеждението ни, че причината за проблемите е в другите.

Проектирането на чувството за вина върху другите е ендемично за нашия свят. От мига, в който сме се родили, са ни научили да вярваме в нашата отделеност: „Аз съм в моето тяло, ти си в твоето тяло, а Бог е извън нас“. Повече от всичко друго чувството за отделеност допринася за изкривеното ни възприятие за живота.

Преди всичко, ако аз съм нещо отделно от Бог, значи съм отделена от източника си и това ме кара да се чувствам травматизирана, както се чувства бебето, ако бъде откъснато от майка си. Тази травма поражда страх и аз ще реагирам болезнено на всеки човек или ситуация, които заплашват да ми отнемат онова, от което си мисля, че имам нужда – дори и това да не е така. Моята сянка вероятно ще се прояви като параноя или емоционална зависимост.

Второ, ако съм отделена от останалия свят, вероятно ще се чувствам безпомощна, тъй като аз съм толкова малка, а светът – огромен. Това усещане за отделеност ме кара да вярвам, че съм слаба, когато всъщност аз съм дете на Бога и в себе си имам неизчерпаем източник на сила. В такъв случай под влиянието на сянката си ще се самоподценявам и ще се страхувам да отстоявам себе си.

Трето, ако съм отделена от другите, значи съм отделена от изживяването на любовта и единението, което е мое рождено право като човешко същество. Тогава в компанията на други хора няма как  да не чувствам дълбока, екзистенциална самота, вместо отредената ми радост. В този случай сянката ми ще се прояви като свръхпривързаност или като отчужденост от другите; като чувство за превъзходство или комплекс за малоценност; като манипулативно поведение, защитна реакция, стремеж към доминиране.

И накрая, всички гореспоменати аспекти на отделеността съдържат чувство на отделеност от аза, от което чувство възникват всички други форми на сянката. Ако съм отделена от себе си и моето и моето истинско аз е любовта, то аз съм отделена от любовта. Сянката ми вероятно ще се прояви като нещо с облика на не-любов към мен самата или към другите, от злоупотреба с дрога до насилие.

Виждаме, че всички проявления на сянката се коренят в представата за нашата отделеност. Следователно окончателното решение на проблема, свързан със сянката, е излекуването ни от погрешната мисъл, че сме отделени от останалия живот – от своя Създател, от другите хора и другите сътворени неща. Това помиряване между ума и духа, връщането на душата към нейната божествена мъдрост е моментът на озарение, който прогонва тъмнината.

Важно е не каква форма е приела сянката ви, а това, че тя се е развила по една-единствена причина. В даден момент любовта си е отишла – или вие сте си помислили, че е така. Няма значение дали липсата й е приела формата на майката, която ви е изоставила, или бащата, който е изливал гнева си върху вас. От значение е това, че в онзи травматичен, първоначален момент е бил прекъснат съзнателния ви контакт с Божията любов. И временно сте изгубили своята нормалност. Така че всеки път, когато травмата бива активирана, отново „полудявате“. Въпросът е не какво е причинило травмата; не е от съществено значение точно каква драма от тленния живот е довела до нея. Важното е да бъде възстановен духът ви. Важното е да си върнете връзката с любовта сега, да излекувате ума си сега, да простите на себе си и на другите сега.

Когато се чувствате емоционално зависими, това не е вашето истинско аз. Когато реагирате драматично, това не е истинското ви аз. Когато сте ядосани, това не е истинското ви аз. Вашето истинско аз е божествена, любяща и непроменлива същност. Тя може да стане временно невидима, скрита зад тъмно було, но не може да изчезне, защото е Божие творение. Тя ще присъства винаги.

Сянката не си тръгва, когато бъде атакувана; тя бива излекувана, когато получи прошка. Ние не сваляме тъмната си маска в присъствието на човек, който ни обвинява, а в присъствието на някого, който с думите или поведението си казва: „Знам, че това не е истинското ти аз“. Като по чудо оздравяваме в присъствието на някого, който вярва в светлината ни, дори когато сме се изгубили в тъмнината. А научим ли се да виждаме другите в светлината на тяхната истинска същност, независимо дали ни показват тази светлина, имаме силата сами да им дадем това чудо.

Прошката е действие, но началото и е в нагласата. Може да ни е трудно да простим на някого, чието поведение ни е наранило, ако не сме вкоренили възприятията си в постоянното усилие да виждаме отвъд тъмнината на личността.

Духовната практика е ключът към нашата сила като носители на светлината, защото няма как да разпространим мира, ако самите не сме го постигнали. Нашите мисли и нагласи се нуждаят от упорита тренировка в един свят, твърдо решен да ни убеди, че сме това, което не сме, и че не сме това, което всъщност сме. Ето защо трябва постоянно да си напомняме за светлината. Както вземате душ или вана, за да отмиете мръсотията от тялото си, така се отдавате на духовна практика всяка сутрин, за да изчистите ума и сърцето си от мисленето от предишния ден.

Каква е алтернативата на това, да се пречистим и да изтрезнеем – да умрем от болестта? Каква е алтернативата на това, да простим – да се изпълним с горчивина и неумолимост? Каква е алтернативата на това, да видим светостта на природата – да унищожим земята? Каква е алтернативата на мира – да взривим света?

Сянката действително ще каже „да“ на всичко това, предлагайки своя класически репертоар от коварни и безумни доводи. „Пийни още едно, какво толкова“; „Никога не забравяй колко боли от това“; „Бедни винаги ще има“; Светът ще го преживее, не се тревожи“.

Разбира се, че можете да станете цинични. Разбира се, че бихте могли да натрупате огорчение. Разбира се, че бихте могли просто да следвате течението. Въпросът е, че избирате да не го правите повече.

Казваме си: Кой съм аз, че да бъда свръхинтелигентен, блестящ, надарен, възхитителен? Всъщност кой сте, че да не бъдете това? Вие сте дете на Бога. Да се правите на нищожни не е от полза за света. Няма нищо просветлено в това, да се свивате, за да не карате околните да се чувстват несигурни в присъствието ви. Вие сте се родили, за да проявявате Божията слава, която е в нас. Тя е не само в някои от нас, а във всички. И когато позволим на своята светлина да блесне, несъзнателно даваме разрешение на другите да направят същото. Когато се освободим от собствения си страх, присъствието ни автоматично освобождава другите“.

Из Само светлината може да прогони тъмнината. Мариан Уилямсън

Мариан Уилямсън е духовен учител от световна величина. Книгите й неизменно са сред бестселърите на Ню Йорк Таймс: „Възрастта на чудесата“, „Завръщане към любовта“, „Дарът на промяната“ и др. Мариан е чест гост на предавания като Шоуто на Опра Уинфри, Шоуто на Лари Кинг, Добро утро, Америка, а списание Нюзуик я обяви за една от 50-те най-влиятелни личности на своето поколение.

Можете да посетите нейния сайт:

www.marianne.com